Пролог
Стар чероки разказвал на своя внук за борбата, която се води във всеки един от нас. И рекъл на момчето, че в душите ни се борят два вълка.
Единият е зъл, той е гневът, завистта, недоволството, отрицанието, алчността, надменността, самосъжалението, чувството за малоценност или пък за превъзходство, лъжата, фалшивата гордост и егоцентризмът.
Другият е добър – той е радостта, мирът, любовта, надеждата, спокойствието, скромността, добротата, благосклонността, взаимността, щедростта, искреността, състраданието и вярата.
Внукът се замислил за момент и след това попитал дядо си:
- И кой вълк побеждава?
- Този, когото нахраниш. – отговорил старият чероки.
***
- Виктор! Момчето е пред теб! Иди да го хванеш! – гласът в слушалката поставена в ухото на високия мъж изсъска раздразнено. Губеше търпение. Търсеха детето от половин час и всеки път то им се изпълзваше като в детска игра. Ту влизаше в някоя пързалка от детските кътчета, разположени по етажите на търговския център, и излизаше нзабелязано от другата й страна, ту се изгубваше в тълпата от хора, влизаше в магазините и заведенията, зад тезгясите и баровете. Тази игра на котка и мишка започваше да изглежда нелогично. Не можеше едно дете да им избягва с такава лекота вече няколко пъти. Този път Виктор го забеляза първи. Обикаляше покрай шадравана, разположен в сърцето на мола, на първия етаж. С няколко светкавични, премерени, тихи и ловки котешки движения огромния мъж застана зад гърба на детето, след което го сграбчи яростно и го притисна в огромната си схватка. Беше еднпвременно грубо и ненужно. Всичко обаче сякаш остана незабелязано от останалите посетители на мола.
- Падна ли ми най-сетне. Противно хлапе. – гласът му беше ехиден и невъздържан. Неприятен и дрезгав. Сякаш страдаше от ангина. Малкото момче се обърна, изненадано от случващото се. В очите му се се четеше неразбиране и уплаха. Преди да успее да се разплаче, високият, мускулест мъж го влачеше към тоалетната. Няколко крачки зад него вървеше стройна руса жена. Хладната й усмивка караше детето да потръпва още повече.
- Хайде, Виктор, по-бързо. Избръсни главата му и го преоблечи. Не забравяй шапката и слънчевите очила. Не бива да го познаят. Сигурна съм, че отвън има Съгледвачи. Тук може и да нямат власт над нас, но навън ни чака открита война. Пазителите ще дойдат всеки момент. – Очите й – сини и дълбоки като бездънни езера, гледаха тревожно на всички страни. Тя очакваше някой или нещо. Деймиън не разбираше. Знаеше само, че не иска да бъде тук и не иска тези хора да го отвеждат със себе си. Бяха лоши и той знаеше това. Искаше да си отиде вкъщи.
- Готов съм. Да тръгваме. Времето ни притиска, Алис. Действай. – жената огледа за последно всичко около себе си и с все същото хладно изражение, което можеше да вледени дори лятото процеди през зъби:
- Не ми нареждай, мелез. – Излезнаха през един от страничните изходи на сградата. Отвън ги чакаше огромна кола със затъмнени стъкла. Най-отпред вместо емблема имаше железен символ, здраво закачен за предната броня, със златно-меден обков, символът приличаше на гръцката буква Омега, но там където бяха двата му края символът завършваше с два кърваво червени розови цвята, а в средата където се образуваше незатворената буква „О” зловещо стоеше едно огромно черно око, в чиято зеница сякаш гореше огън.
Деймън усещаше, че ако се качи в тази кола, значи се намира в голяма опасност. Ще остане сам. Ще бъде далеч от родителите си и всичко, което познава, а светът ще забрави, че е съществувал. В същото време двамата души, които го влачеха в посока на черната кола щяха да бъдат спасени и ако тук в малкото разстояние между входа на търговския център и колата те бяха уязвими от някого, качаха ли се в нея никой не можеше да му помогне вече. Там имаше някаква сила, която държеше онези от които двамата му похитители се страхуваха, далеч. Само след миг вратата след тях се затвори, а ключалката падна в гнездото си. Той беше безвъзвратно загубен.
Горе на покрива имаше двама души. Деймън видя безпокойството в очите им и трескавите им опити да повикат помощ. Изглеждаше сякаш само те в целия свят виждаха случващото се с него и опитваха да го спасят, но помощта беше твърде закъсняла. Два етажа по-надолу от тях една жена търсеше сина си, обезумяла от безсилие, тя се опитваше да обясни на един нисък и закръглен мъж от охраната как малкото й дете се е изскубнало от ръката й за секунда, привлечено от някаква блестяща пеперуда, но колкото повече обясняваше, толкова по-откачено звучаха думите й, защото в края на всяко изречение тя не помнеше какво е изгубила и защо е потърсила помощта му...
Отвън една кола извистя с гуми, от тях прехвърчаха искри и задимяха, моторът изръмжа и потегли бясно... На небето просветна светкавица, сякаш някой ликуваше. После заваля пороен дъжд.
ОТ ПРЪВ ПОГЛЕД
Небето над Порт Норт бавно потъмняваше. Хоризонтът се обагри в червено, наситено кърваво платно, след това премина в лилаво, мастилено петно, докато съвсем потъмня. И въпреки всичко беше красиво. Малко кътче в сърцето на рая, ако раят беше на земята. Всичко тук беше на мястото си – скалистите брегове, в чиито зъбери се разбиваха вълните; гората, която опасваше всичко наоколо; плажът, по който в момента самотно се разхождаха чайки, търсейки днешната си вечеря.
Блейз Сорин и приятелките й стояха насред малко рибарско заведение, на плажа и шумно се смееха. Целият град ги познаваше – Блейз, Лили и останалите. Всички бяха вечно усмихнати, лъчезарни и изключително красиви, сякаш докоснати от Бог.
Смееха се така, сякаш нямат никакви проблеми, сякаш целият свят им принадлежеше, но не защото родителите им имаха достатъчно пари, за да им го поднесат в златна табличка, не. Просто бяха млади и имаха цялото време на света, за да си вземат и сами онова, което искат.
- Тази нощ ние просто ще отидем, чухте ли? Не приемам „не” за отговор.
- Стига, Лил, достатъчно закъсняхме...
- Ти какво, да не си десет годишна. Отиваме в Девиант и толкова. Казах без извинения! – Блейз не беше съвсем като приятелките си. Не успяваше да прескача от бар на бар, от питие на питие, без през главата й да премине мисълта, че всъщност това я дърпа назад. Цялото купонясване и пощуряване просто не беше в стила й. Въпреки това никога не успяваше да откаже на Лили. Никога. В нея имаше нещо твърде дяволско и то приканваше околните. Още от съвсем мънички Лили беше тази, която измисляше белите, а Блейз онази, която го отнасяше накрая. И все пак... всяка имаше своята роля в живота на другата.
- Едно питие, чу ли, Лил, само едно!
- Както кажеш, Мис въздържание, както кажеш! – Дали беше пияна или не Лили си беше Лили. Дори не си бе направила труда да запомни онова, което Блейз й беше казала. Тя от своя страна нямаше да остави приятелката си в бар, особено бар като Девиант, в това състояние, затова измъкна малкия си мобилен телефон и набързо скалъпи два извинителни реда на майка си, за огромното закъснение и... последвалото го такова. Едва ли някой щеше да го прочете, едва ли изобщо някой щеше да забележи, че нея я няма, но поне за пред себе си съвестта й беше чиста.
- В колата веднага! – Издайническата й усмивка, която сякаш огряваше всичко наоколо, накара Лили да хукне напред сякаш бе спечелила от лотарията. Дори на толкова Мартинита знаеше, че най-добрата й приятелка ще й угажда цяла нощ.
Огромната мощ на черното Бентли наддаде своя яростен глас, само миг след като Блейз натисна газта. Понякога нямаше време дори да отреагира, сякаш колата потегляше сама. Гумите се заплъзгаха в идеален синхрон по пътя, водещ към крайните квартали на порта.
Да ходи там само в женска компания за Блейз беше по-скоро лудост, отколкото приключение, обаче останалите от компанията не смятаха така. Бяха слушали толкова много за Девиант, че накрая не можеха да различат истината от обикновения слух, единствената равносметка, която оставаше на човек да си направи беше, че дори самия Дявол е редовен клиент, така че това не беше най-предпочитана от нея дестинация.
На входа стоеше огромен, вероятно двуметров мъж, набит и грозноват. Цялото тяло на когото беше покрито със странни на вид, рядко срещани татуировки. Блейз не бе виждала такива. Показаха личните си карти, оставиха му няколко солидни банкноти и след обстоен преглед на външния им вид, най - сетне бяха допуснати до вътрешността на клуба. Едва сега след като вече бяха влезли достатъчно навътре музиката започна да достига до тях – първо едва доловимо, после кънтяща и вибрираща във всяка фибра на тялото им. Беше странно, че навън дори не изглеждаше на това място да има заведение, още по-малко толкова претъпкано, че сякаш ще се пръсне по шевовете.
Когато седнаха на бара там вече ги очакваха няколко чашки с разноцветни шотове. Музиката, която така стягаше цялото пространство наоколо в един силен, задушаващ спазъм идваше от малка сцена в центъра на заведението. Разположили се върху нея, досущ като рок звезди, четирите момчета, видимо на нейната възраст привлякоха вниманието на Блейз. Свиреха толкова обаятелно, че всеки следващ акорд я караше да потъва в собствените си интимнка мисли, все по-дълбоко и по-дълбоко. Гласът на този, който пееше я омагьосваше. Думите от устата му се изливаха така, сякаш размахваше пред нея магическа пръчка с която внимателно я привличаше към себе си. Блейз имаше чувството че от всички хора в претъпканата, задимена зала, които бяха толкова нагъсто застанали, че дори да хвърлиш игла, тя няма къде да падне, очите му се взираха точно в нея. Единствено в нея – огромни, черни и спокойни, сякаш прогаряха дупка в самото й сърце. Дали от светлината на прожекторите или от нещо друго, зрението й си правеше шега и й се струваше, че от време на време в зениците му проблясват искри. Той беше висок, красив, неземно красив. С тъмна като арабско кафе коса и матова, аполонска кожа. Вероятно нечовешки недостижим.
- Тези момчета май ти допаднаха? – Лили я побутна с лакът и палаво й намигна. Блейз почувства как руменината избива по бузите й и набързо глътна един шот за кураж.
- Глупости, харесва ми музиката им. Добри са!
- Мислиш ли! – Лили стоеше срещу нея с подигравателното си, дразнещо изражение, сякаш се мъчеше да я убеди в нещо, въпреки собственото й мнение. Често го правеше. Обаче неочакваната й последвала реакция особено изненада Блейз. – Както и да е, не си ври носа там! Чух че не са от тук и носят само проблеми.
Тонът й беше наставнически. Дразнещ, но в него имаше една особена загриженост, която Лили проявяваше само ако наистина има причина да го прави.
- Както кажеш, ти си вещата. – И Блейз покорно се обърна обратно към бара и приятелките си. Не желаеше да оспорва мнението на най-добрата си приятелка, нито да си навлича каквито и да е неприятности. Продължи да надига чашките пред себе си, докато усещаше как в гърба й прогарят две дупки до толкова, че чак можеше да усети болката и сърбежа от тях. Не знаеше дали това я смущава или напротив – ласкае, въпреки предупреждението на Лил, дори не знаеше дали просто не си въобразява, подтикната от тайния копнеж, който я бе обвзел. Макар, че много й се искаше да послуша съвета и да не се набърква, където не трябва, тя просто не успяваше да устои. Имаше един особен магнетизъм, който сякаш бе полепнал по нея и по всичко тук. Дяволско място... дяволско.
- Ставай, Лил, хайде да танцуваме – и Блейз вдигна в нестроен, симпатичен кок дългата си коса, прошарена със сребристи кичури. Музиката сякаш сама я отвеждаше към дансинга. Тя влачеше след себе си Лили и все така продължаваше да усеща нечии настойчив поглед върху себе си. Движенията й на дансинга бяха плавни, внимателни и прецизни, достатъчно изразителни за да бъде лесно разгадано, онова което целяха те. Да бъде забелязана. И тя беше.
Лили я сграбчи яростно за блузата и я придърпа нанякъде. Също като разярен родител, хванал детето си в крачка, тя не спираше да се обръща назад и да гледа с властен, дълбоко разочарован поглед. Беше меко казано ядосана. Твърде меко.
- Какво точно си мислиш, че правиш? Смяташ, че съм се пошегувала, че не знам какво говоря? Толкова отчетливо и с перфектна дикция ти казах, каквото ти казах, коя част от „Недей” не разбра, Блейз? – Очите на Лил, иначе светло сини потъмняваха, все повече и повече, бяха почти сиви и готови да се взривят. Ръката й все още стискаше здраво блузата на Блейз, сякаш всеки момент очакваше тя да опита да побегне нанякъде... обратно вътре, може би.
- Съжалявам, аз... не правя така. – За миг през главата на Блейз премина първата й чиста мисъл от час насам. Тя наистина не правеше така. Не се прехласваше като дете по някого, още по-малко ако са я предупредили да не го прави. Едва сега усети чистия, морски бриз в лицето си и осъзна, че са навън. Чувстваше се като изиграна, макар никой вътре да не я бе докоснал с пръст дори. Беше толкова странно.
- Знам – гласът на Лили беше поомекнал, погледът й също. Сякаш съжаляваше. – Взимам другите и си тръгваме, ок?
- Добре! – Блейз въздъхна и се облегна на една метална ограда, зад себе си, за да вдиша още от чистия въздух и да прочисти съвсем замъгленото си съзнание. Какво се бе случило, за Бога.
Никое от нещата които бе направила тази нощ не бе типично за нея. Тя беше доброто момиче и въпреки това нито за миг не ги бе усетила като нередни. Нито за миг... Останалите момичета излизаха от заведението с бързи, почти танцувални стъпки, с грейнали очи и заливащи се от смях на нещо. Лили все още беше напрегната и не пираше да се оглежда на вси страни. Сякаш търсеше някого.
Блейз все още подпираше брадичка в дланите си, докато морският бриз облекчаваше времнната й невменяемост. Някой подухна в ухото й и я накара да се обърне, сякаш след ужилване.
Той стоеше точно срещу нея, можеше да почувства дъха му, който падаше в собствените й устни. Погледа му, който настойчиво, сякаш се забиваше в нейния. Само на милиметри разстояние един от друг... толкова близки, толкова познати... макар никога преди да не се бяха срещали. Само миг в който всичките им сетива се докоснаха и преди тя да успее да реагира или да каже нещо, той се наведе и утните му докоснаха нейните. Изпепеляваща тръпка страст мина през цялото й тяло от слепоочията, чак до петите. Повече болезнена, но толкова сладка... Той я бе притиснал към себе си така, сякаш всеки момент някой щеше да я открадне от там. От ръцете му. Врховете на прътите му се забиваха в гърба й, а прилепналите му устни я задушаваха. И въпреки всичко беше толкова приятно...
Тряс. Един шеметен плесник се стовари отгоре му. Блейз бе като втрещена, задето ръката на Лили, дошла сякаш от нищото, остави ярък, червен отпечатък върху лицето му. Едва сега тя осъзнаваше, че се бе оставила да я целуне един напълно непознат, когото Лили не одобряваше.Всичките й задръжки започнаха бавно да се връщат обратно на мястото си. Почувства се засрамена. Всички момичета стояха от страни и гледаха яростно към непознатият. Около него също се бяха събрали подръжници.
- Не я докосвай! – Лили не просто бе повишила тон. Тя крещеше. Ядосана, предадена, озлобена. Можеше да се закълне, че дори лицето й не бе нейното собствено, така изкривено от ярост.
- О, не драматизирай, моля те... тя си го просеше... искаше го... – Той беше още по-красив, когато си играеше с иронията. Нахален, млад, беззрасъден... нищо общо с момчетата от списъка й. Но всичко, което казваше беше обидно. Сякаш бе евтина играчка. И въпреки това той влизаше в конфликт заради нея, действията му си противоречаха. Цялата ситуация беше извън контрол и нещо в нея не беше както трябва. Усещаше го.
- Не е дошло времето ти! Остави я!
Говореха за нея така, сякаш Блейз беше скъп предмет и не можеха да я поделят. Дори не знаеше дали това трябва да я ласкае или напротив. Искаше й се да се намеси, да се защити, не просто да ги остави да я подмятат напред – назад из репликите си, от които сякаш пръскаше отрова срещу другия. Oбаче просто стоеше. Сякаш се бе вцепенила, стоеше и просто гледаше недоумяващо.
Останалите също се гледаха – така сякаш се избиваха наум. Никой не желаеше да отсъпи, нито щеше да го направи. Поне не доброволно. Момчето, което до преди малко я бе целувало така, сякаш бе последната целувка в живота му, сега я гледаше все едно е нещо за ядене – студено, убийствено и се усмихваше, нещо повече все едно и се надсмиваше. Все едно изпитваше търпението й. Блейз почувства толкова смесени емоции да се надигат в гърдите й, че сякаш щеше да избухне всеки момент. Искаше да си тръгне. Трябваше да се махне от там. Докато преминаваше през приятелките си и останалите момчета от групата се почувства сякаш всички те бяха фигурки, стъпващи върху шахматна дъска. Подредени в определен механизъм и с ограничено право на действие... а пък тя беше пешка. И някой беше режисирал тази сцена специално за нея.
- Блейз, - той я повика по име докато тя го отминаваше, но откъде я познаваше – може и да не знаеш все още, но те уверявам че съвсем скоро ще бъдеш моя!
Тя спря едва на крачка от гърба му и се обърна. Не се чувстваше унизена, дори не бе подразнена от това, което бе казал. Беше объркана. Чувството, че всички около нея в този момент крият нещо от нея изведнъж я обхвана като параноя, усещаше погледите които си разменят, скритите мисли... странното държание, според което тези тук не бяха напълно непознати. Всичко това я караше да потръпва. Не желаеше да мисли повече, затова просто си тръгна. Бързо, без да се обръща. Усещаше, че Лили и другите я следват. И по добре, защото имаше доста да обясняват.
***
Глава втора
Кръгчета цигарен дим
Тази нощ сякаш нямаше край, точеше се като размекната дъвка и лепнеше по пръстите. След като дивият Сайлъс пак скъса струна на изтормозената си акустична китара, се наложи да прекъснат за малко купона, докато я смени с нова. Мортън излезе да глътне малко свеж въздух и да даде отдих на пресъхналите си гласни струни. Точно навреме, за да забележи как бандата лолитки се изнася набързо от заведението и измъква под носа му оная сладка брюнетка.....
Аааааа,... не! Не на него тия.... Никой още не е измъкнал нещо от ноктите на Мортън Стикс. Не и цяло... хъхъхъхххххххххх.
....
Доста по-късно, или, ако трябва да бъдем точни - рано сутринта, прибирайки се към малкия си апартамент в Китайския квартал, той превъртя отново случилото се и се усмихна ехидно, представяйки си втрещеното личице на Блейз. Облиза устните си, по които още лепнеше сладкия вкус на нейните, после болезнено се намръщи.....
- Кучка! - изсъска дрезгаво и заплашително, припомняйки си шамара, който му извъртя оная недоклатена Лили Вайс - Малко ти беше явно, малката. Много бързо забравяш, съкровище. Май ще трябва пак да те посетим в някоя нощ без луна. Аууууууууу!
Изрита дръгливото коте, което се отърка глупаво доверчиво в краката му, то се блъсна с истеричен писък в препълнената кофа с боклук и изчезна в тъмното, после..... После чу отново онзи шепот:
"...Твоят свят никога не е свършвал, както винаги си мислел. Пътят към братството беше насилен от лъжата, която си ти човече. Няма повече време, изчерпа се... , изчерпа се, изззчерррппппааа ссссссссссссссссссе. Вратата ще се затвори на следващия валпургис."
Тънка струйка пот се плъзна по скулата му и сякаш с гръмовен трясък цопна в яката му, а всъщност беше тихо, мнооого тихо.... "Мамка му!"- изруга през зъби Мортън и с няколко крачки взе разстоянието до вратата на дома си.
Секунди по-късно, потънал до брадичката в пълната с ароматна пяна и гореща вода вана, той затвори очи и се отдаде на Пустотата. Далееече. Далече.
В пустотата имаше някого.
Някоя... Тези очи. Това присъствие, от което ти става студено дори и в горещата вана. Толкова реално с лекия тръпчив аромат на орхидея и блато. Докосването като с мека лапичка на коте, опипващо и обвиващо го като фин цигарен дим. Все така плашещо, но и адски възбуждащо...- както първия път. И както всеки следващ. Леандра! Мъркащият и шепот- "Морти.... Моррр - ти..."
- Мортън!?..... Мор-ти-съннн!!!
На вратата бясно се чукаше, а гласът който крещеше името му никак не беше нежен.
Нахлузвайки черното си кимоно направо върху мокро и още тръпнещо от нечисти спомени тяло, Мортън изшляпа бос по теракотеното пространство на антрето до тресящата се от груби удари врата, превъртя ключа и застана фейс а фейс със стокилограмовата Бети, зарзаватчийката от магазинчето на отсрещния тротоар.
- Пожар ли има, Бетс?! Да не ти се е запалила сланинката или пък кварталните хулиганчета да са объркали сутиена ти с презряващи дини и са побързали да ги оберат, преди да са замирисали на гнило...
Тряяяяясссс...
Мамка му! За втори път в последните 24 часа.
Тия тъпи женоря не можаха ли да разберат, че е твърде необмислено да си позволяват да му раздават шамари първосигнално и дръзко, при положение, че с един удар би могъл да им смени физиономията завинаги, а с малко повече така да ги разглоби, че и часовникарска бригада да не може да ги събере отново.
-Чуй, малоумнико! Ще ми обясниш ли какво значи това? -и почервенялата като преварен карибски рак Бети завря някаква омачкана хартия в носа му.
Мортън заби поглед в листа, или подобието на лист в ръцете си и зачете.
-Ако някой от вас си мисли, че ще обръщате квартала на нощен клуб просто забравете. Никакви купони, чуваш ли Мортън. Никакви! Не ме интересува кой от вас мечтае да задоволи животинските си нагони с разбеснели се тинейджърки, чиито хормони напомнят разярен бик. Отменете това събитие, иначе ще събера кварталния съвет и ще ги накарам да ви изритат от тук!
Мортън вече не чуваше Бетси, нито се опитваше да я чува. Пред очите му се разтичаше като мастилено петно, заглавието с удебелен шрифт от намачканата бележка: Танцът на кървавите момичета – да посрещнем Вапургиевата нощ! Той тясна вратата под носа на трътлестата лелка, без да обели и дума повече.
- Мамка му. Сай! Сайлъс! – Гласът му беше див, необуздан. Като животно, чийто неопитомен гняв заливаше всичко наоколо. – Сайлъс, ела тук, копеле!
- Какво ти става, човече! – Сънен, едва стъпващ по земята, другарчето на Мортън пристъпваше внимателно, докато завръзваше с две ръце връвта на панталона си.
- Това някаква скапана шега ли е? – И той размаха листа пред очите на Сай, след което го намачка на топка и го запрати право по него. Невижданата сила, с която листа прелетя краткото разтояние от единия до другия и го удари право в челото, причиняваше болка, дори ако само гледаш отстрани. – Казвай, нещастнико!
- Никога не съм виждал това, Морт! Не бих... дори аз не съм толкова извратен, подяволите! – Сайлъс въздъхна и седна на канапето зад себе си. Беше готов да завие от болка, дори само при мисълта, че оставаха две седмици. Две мижави седмици... дори не се бяха замислили колко бързо отминаха последните осемнайсет години... Четиринадесет дена.
- Някой ми се подиграва, Сайлъс, без дори да се замисли за последствията. – Очите му горяха. Адският механизъм, който движеше цялото му съществуване не беше спирал да работи през последните хиляда години. Нито за миг, движеха се колелата и колелцата... в една шеметна надпревара на живот и смърт, на власт и на надмощие с цената на всичко. И всеки. Дори тя не беше достатъчно важна за вида си, за да спре войната. Макар да имаше всичко необходимо... мирът не бе опция. Не и в този свят. Той отново потри устните си с пръсти, усещайки сладкия, ненаситен допир на устните й. После изсъска.
- Намери кой е! Веднага! Имаш шест часа. – И Сайлъс изхвърчча от стаята, толкова бързо, че все едно въобще не е бил там. Дори миризмата му го последва, достатъчно умна, за да види надигащият се смъртоносен ураган в гърдите на Властта.
***
Няма коментари:
Публикуване на коментар