Baby Storm

Published with Blogger-droid v1.7.2

♥ Fratercula arctica♥

♥ Fratercula arctica♥

Under construction ( съавторство: Геолина Стефанова & Кристина димитрова)

Пролог

Стар чероки разказвал на своя внук за борбата, която се води във всеки един от нас. И рекъл на момчето, че в душите ни се борят два вълка.

Единият е зъл, той е гневът, завистта, недоволството, отрицанието, алчността, надменността, самосъжалението, чувството за малоценност или пък за превъзходство, лъжата, фалшивата гордост и егоцентризмът.

Другият е добър – той е радостта, мирът, любовта, надеждата, спокойствието, скромността, добротата, благосклонността, взаимността, щедростта, искреността, състраданието и вярата.

Внукът се замислил за момент и след това попитал дядо си:

- И кой вълк побеждава?

- Този, когото нахраниш. – отговорил старият чероки.

***

- Виктор! Момчето е пред теб! Иди да го хванеш! – гласът в слушалката поставена в ухото на високия мъж изсъска раздразнено. Губеше търпение. Търсеха детето от половин час и всеки път то им се изпълзваше като в детска игра. Ту влизаше в някоя пързалка от детските кътчета, разположени по етажите на търговския център, и излизаше нзабелязано от другата й страна, ту се изгубваше в тълпата от хора, влизаше в магазините и заведенията, зад тезгясите и баровете. Тази игра на котка и мишка започваше да изглежда нелогично. Не можеше едно дете да им избягва с такава лекота вече няколко пъти. Този път Виктор го забеляза първи. Обикаляше покрай шадравана, разположен в сърцето на мола, на първия етаж. С няколко светкавични, премерени, тихи и ловки котешки движения огромния мъж застана зад гърба на детето, след което го сграбчи яростно и го притисна в огромната си схватка. Беше еднпвременно грубо и ненужно. Всичко обаче сякаш остана незабелязано от останалите посетители на мола.

- Падна ли ми най-сетне. Противно хлапе. – гласът му беше ехиден и невъздържан. Неприятен и дрезгав. Сякаш страдаше от ангина. Малкото момче се обърна, изненадано от случващото се. В очите му се се четеше неразбиране и уплаха. Преди да успее да се разплаче, високият, мускулест мъж го влачеше към тоалетната. Няколко крачки зад него вървеше стройна руса жена. Хладната й усмивка караше детето да потръпва още повече.

- Хайде, Виктор, по-бързо. Избръсни главата му и го преоблечи. Не забравяй шапката и слънчевите очила. Не бива да го познаят. Сигурна съм, че отвън има Съгледвачи. Тук може и да нямат власт над нас, но навън ни чака открита война. Пазителите ще дойдат всеки момент. – Очите й – сини и дълбоки като бездънни езера, гледаха тревожно на всички страни. Тя очакваше някой или нещо. Деймиън не разбираше. Знаеше само, че не иска да бъде тук и не иска тези хора да го отвеждат със себе си. Бяха лоши и той знаеше това. Искаше да си отиде вкъщи.

- Готов съм. Да тръгваме. Времето ни притиска, Алис. Действай. – жената огледа за последно всичко около себе си и с все същото хладно изражение, което можеше да вледени дори лятото процеди през зъби:

- Не ми нареждай, мелез. – Излезнаха през един от страничните изходи на сградата. Отвън ги чакаше огромна кола със затъмнени стъкла. Най-отпред вместо емблема имаше железен символ, здраво закачен за предната броня, със златно-меден обков, символът приличаше на гръцката буква Омега, но там където бяха двата му края символът завършваше с два кърваво червени розови цвята, а в средата където се образуваше незатворената буква „О” зловещо стоеше едно огромно черно око, в чиято зеница сякаш гореше огън.

Деймън усещаше, че ако се качи в тази кола, значи се намира в голяма опасност. Ще остане сам. Ще бъде далеч от родителите си и всичко, което познава, а светът ще забрави, че е съществувал. В същото време двамата души, които го влачеха в посока на черната кола щяха да бъдат спасени и ако тук в малкото разстояние между входа на търговския център и колата те бяха уязвими от някого, качаха ли се в нея никой не можеше да му помогне вече. Там имаше някаква сила, която държеше онези от които двамата му похитители се страхуваха, далеч. Само след миг вратата след тях се затвори, а ключалката падна в гнездото си. Той беше безвъзвратно загубен.

Горе на покрива имаше двама души. Деймън видя безпокойството в очите им и трескавите им опити да повикат помощ. Изглеждаше сякаш само те в целия свят виждаха случващото се с него и опитваха да го спасят, но помощта беше твърде закъсняла. Два етажа по-надолу от тях една жена търсеше сина си, обезумяла от безсилие, тя се опитваше да обясни на един нисък и закръглен мъж от охраната как малкото й дете се е изскубнало от ръката й за секунда, привлечено от някаква блестяща пеперуда, но колкото повече обясняваше, толкова по-откачено звучаха думите й, защото в края на всяко изречение тя не помнеше какво е изгубила и защо е потърсила помощта му...

Отвън една кола извистя с гуми, от тях прехвърчаха искри и задимяха, моторът изръмжа и потегли бясно... На небето просветна светкавица, сякаш някой ликуваше. После заваля пороен дъжд.

Глава първа

ОТ ПРЪВ ПОГЛЕД

Небето над Порт Норт бавно потъмняваше. Хоризонтът се обагри в червено, наситено кърваво платно, след това премина в лилаво, мастилено петно, докато съвсем потъмня. И въпреки всичко беше красиво. Малко кътче в сърцето на рая, ако раят беше на земята. Всичко тук беше на мястото си – скалистите брегове, в чиито зъбери се разбиваха вълните; гората, която опасваше всичко наоколо; плажът, по който в момента самотно се разхождаха чайки, търсейки днешната си вечеря.

Блейз Сорин и приятелките й стояха насред малко рибарско заведение, на плажа и шумно се смееха. Целият град ги познаваше – Блейз, Лили и останалите. Всички бяха вечно усмихнати, лъчезарни и изключително красиви, сякаш докоснати от Бог.

Смееха се така, сякаш нямат никакви проблеми, сякаш целият свят им принадлежеше, но не защото родителите им имаха достатъчно пари, за да им го поднесат в златна табличка, не. Просто бяха млади и имаха цялото време на света, за да си вземат и сами онова, което искат.

- Тази нощ ние просто ще отидем, чухте ли? Не приемам „не” за отговор.

- Стига, Лил, достатъчно закъсняхме...

- Ти какво, да не си десет годишна. Отиваме в Девиант и толкова. Казах без извинения! – Блейз не беше съвсем като приятелките си. Не успяваше да прескача от бар на бар, от питие на питие, без през главата й да премине мисълта, че всъщност това я дърпа назад. Цялото купонясване и пощуряване просто не беше в стила й. Въпреки това никога не успяваше да откаже на Лили. Никога. В нея имаше нещо твърде дяволско и то приканваше околните. Още от съвсем мънички Лили беше тази, която измисляше белите, а Блейз онази, която го отнасяше накрая. И все пак... всяка имаше своята роля в живота на другата.

- Едно питие, чу ли, Лил, само едно!

- Както кажеш, Мис въздържание, както кажеш! – Дали беше пияна или не Лили си беше Лили. Дори не си бе направила труда да запомни онова, което Блейз й беше казала. Тя от своя страна нямаше да остави приятелката си в бар, особено бар като Девиант, в това състояние, затова измъкна малкия си мобилен телефон и набързо скалъпи два извинителни реда на майка си, за огромното закъснение и... последвалото го такова. Едва ли някой щеше да го прочете, едва ли изобщо някой щеше да забележи, че нея я няма, но поне за пред себе си съвестта й беше чиста.

- В колата веднага! – Издайническата й усмивка, която сякаш огряваше всичко наоколо, накара Лили да хукне напред сякаш бе спечелила от лотарията. Дори на толкова Мартинита знаеше, че най-добрата й приятелка ще й угажда цяла нощ.

Огромната мощ на черното Бентли наддаде своя яростен глас, само миг след като Блейз натисна газта. Понякога нямаше време дори да отреагира, сякаш колата потегляше сама. Гумите се заплъзгаха в идеален синхрон по пътя, водещ към крайните квартали на порта.

Да ходи там само в женска компания за Блейз беше по-скоро лудост, отколкото приключение, обаче останалите от компанията не смятаха така. Бяха слушали толкова много за Девиант, че накрая не можеха да различат истината от обикновения слух, единствената равносметка, която оставаше на човек да си направи беше, че дори самия Дявол е редовен клиент, така че това не беше най-предпочитана от нея дестинация.

На входа стоеше огромен, вероятно двуметров мъж, набит и грозноват. Цялото тяло на когото беше покрито със странни на вид, рядко срещани татуировки. Блейз не бе виждала такива. Показаха личните си карти, оставиха му няколко солидни банкноти и след обстоен преглед на външния им вид, най - сетне бяха допуснати до вътрешността на клуба. Едва сега след като вече бяха влезли достатъчно навътре музиката започна да достига до тях – първо едва доловимо, после кънтяща и вибрираща във всяка фибра на тялото им. Беше странно, че навън дори не изглеждаше на това място да има заведение, още по-малко толкова претъпкано, че сякаш ще се пръсне по шевовете.

Когато седнаха на бара там вече ги очакваха няколко чашки с разноцветни шотове. Музиката, която така стягаше цялото пространство наоколо в един силен, задушаващ спазъм идваше от малка сцена в центъра на заведението. Разположили се върху нея, досущ като рок звезди, четирите момчета, видимо на нейната възраст привлякоха вниманието на Блейз. Свиреха толкова обаятелно, че всеки следващ акорд я караше да потъва в собствените си интимнка мисли, все по-дълбоко и по-дълбоко. Гласът на този, който пееше я омагьосваше. Думите от устата му се изливаха така, сякаш размахваше пред нея магическа пръчка с която внимателно я привличаше към себе си. Блейз имаше чувството че от всички хора в претъпканата, задимена зала, които бяха толкова нагъсто застанали, че дори да хвърлиш игла, тя няма къде да падне, очите му се взираха точно в нея. Единствено в нея – огромни, черни и спокойни, сякаш прогаряха дупка в самото й сърце. Дали от светлината на прожекторите или от нещо друго, зрението й си правеше шега и й се струваше, че от време на време в зениците му проблясват искри. Той беше висок, красив, неземно красив. С тъмна като арабско кафе коса и матова, аполонска кожа. Вероятно нечовешки недостижим.

- Тези момчета май ти допаднаха? – Лили я побутна с лакът и палаво й намигна. Блейз почувства как руменината избива по бузите й и набързо глътна един шот за кураж.

- Глупости, харесва ми музиката им. Добри са!

- Мислиш ли! – Лили стоеше срещу нея с подигравателното си, дразнещо изражение, сякаш се мъчеше да я убеди в нещо, въпреки собственото й мнение. Често го правеше. Обаче неочакваната й последвала реакция особено изненада Блейз. – Както и да е, не си ври носа там! Чух че не са от тук и носят само проблеми.

Тонът й беше наставнически. Дразнещ, но в него имаше една особена загриженост, която Лили проявяваше само ако наистина има причина да го прави.

- Както кажеш, ти си вещата. – И Блейз покорно се обърна обратно към бара и приятелките си. Не желаеше да оспорва мнението на най-добрата си приятелка, нито да си навлича каквито и да е неприятности. Продължи да надига чашките пред себе си, докато усещаше как в гърба й прогарят две дупки до толкова, че чак можеше да усети болката и сърбежа от тях. Не знаеше дали това я смущава или напротив – ласкае, въпреки предупреждението на Лил, дори не знаеше дали просто не си въобразява, подтикната от тайния копнеж, който я бе обвзел. Макар, че много й се искаше да послуша съвета и да не се набърква, където не трябва, тя просто не успяваше да устои. Имаше един особен магнетизъм, който сякаш бе полепнал по нея и по всичко тук. Дяволско място... дяволско.

- Ставай, Лил, хайде да танцуваме – и Блейз вдигна в нестроен, симпатичен кок дългата си коса, прошарена със сребристи кичури. Музиката сякаш сама я отвеждаше към дансинга. Тя влачеше след себе си Лили и все така продължаваше да усеща нечии настойчив поглед върху себе си. Движенията й на дансинга бяха плавни, внимателни и прецизни, достатъчно изразителни за да бъде лесно разгадано, онова което целяха те. Да бъде забелязана. И тя беше.

Лили я сграбчи яростно за блузата и я придърпа нанякъде. Също като разярен родител, хванал детето си в крачка, тя не спираше да се обръща назад и да гледа с властен, дълбоко разочарован поглед. Беше меко казано ядосана. Твърде меко.

- Какво точно си мислиш, че правиш? Смяташ, че съм се пошегувала, че не знам какво говоря? Толкова отчетливо и с перфектна дикция ти казах, каквото ти казах, коя част от „Недей” не разбра, Блейз? – Очите на Лил, иначе светло сини потъмняваха, все повече и повече, бяха почти сиви и готови да се взривят. Ръката й все още стискаше здраво блузата на Блейз, сякаш всеки момент очакваше тя да опита да побегне нанякъде... обратно вътре, може би.

- Съжалявам, аз... не правя така. – За миг през главата на Блейз премина първата й чиста мисъл от час насам. Тя наистина не правеше така. Не се прехласваше като дете по някого, още по-малко ако са я предупредили да не го прави. Едва сега усети чистия, морски бриз в лицето си и осъзна, че са навън. Чувстваше се като изиграна, макар никой вътре да не я бе докоснал с пръст дори. Беше толкова странно.

- Знам – гласът на Лили беше поомекнал, погледът й също. Сякаш съжаляваше. – Взимам другите и си тръгваме, ок?

- Добре! – Блейз въздъхна и се облегна на една метална ограда, зад себе си, за да вдиша още от чистия въздух и да прочисти съвсем замъгленото си съзнание. Какво се бе случило, за Бога.

Никое от нещата които бе направила тази нощ не бе типично за нея. Тя беше доброто момиче и въпреки това нито за миг не ги бе усетила като нередни. Нито за миг... Останалите момичета излизаха от заведението с бързи, почти танцувални стъпки, с грейнали очи и заливащи се от смях на нещо. Лили все още беше напрегната и не пираше да се оглежда на вси страни. Сякаш търсеше някого.

Блейз все още подпираше брадичка в дланите си, докато морският бриз облекчаваше времнната й невменяемост. Някой подухна в ухото й и я накара да се обърне, сякаш след ужилване.

Той стоеше точно срещу нея, можеше да почувства дъха му, който падаше в собствените й устни. Погледа му, който настойчиво, сякаш се забиваше в нейния. Само на милиметри разстояние един от друг... толкова близки, толкова познати... макар никога преди да не се бяха срещали. Само миг в който всичките им сетива се докоснаха и преди тя да успее да реагира или да каже нещо, той се наведе и утните му докоснаха нейните. Изпепеляваща тръпка страст мина през цялото й тяло от слепоочията, чак до петите. Повече болезнена, но толкова сладка... Той я бе притиснал към себе си така, сякаш всеки момент някой щеше да я открадне от там. От ръцете му. Врховете на прътите му се забиваха в гърба й, а прилепналите му устни я задушаваха. И въпреки всичко беше толкова приятно...

Тряс. Един шеметен плесник се стовари отгоре му. Блейз бе като втрещена, задето ръката на Лили, дошла сякаш от нищото, остави ярък, червен отпечатък върху лицето му. Едва сега тя осъзнаваше, че се бе оставила да я целуне един напълно непознат, когото Лили не одобряваше.Всичките й задръжки започнаха бавно да се връщат обратно на мястото си. Почувства се засрамена. Всички момичета стояха от страни и гледаха яростно към непознатият. Около него също се бяха събрали подръжници.

- Не я докосвай! – Лили не просто бе повишила тон. Тя крещеше. Ядосана, предадена, озлобена. Можеше да се закълне, че дори лицето й не бе нейното собствено, така изкривено от ярост.

- О, не драматизирай, моля те... тя си го просеше... искаше го... – Той беше още по-красив, когато си играеше с иронията. Нахален, млад, беззрасъден... нищо общо с момчетата от списъка й. Но всичко, което казваше беше обидно. Сякаш бе евтина играчка. И въпреки това той влизаше в конфликт заради нея, действията му си противоречаха. Цялата ситуация беше извън контрол и нещо в нея не беше както трябва. Усещаше го.

- Не е дошло времето ти! Остави я!

Говореха за нея така, сякаш Блейз беше скъп предмет и не можеха да я поделят. Дори не знаеше дали това трябва да я ласкае или напротив. Искаше й се да се намеси, да се защити, не просто да ги остави да я подмятат напред – назад из репликите си, от които сякаш пръскаше отрова срещу другия. Oбаче просто стоеше. Сякаш се бе вцепенила, стоеше и просто гледаше недоумяващо.

Останалите също се гледаха – така сякаш се избиваха наум. Никой не желаеше да отсъпи, нито щеше да го направи. Поне не доброволно. Момчето, което до преди малко я бе целувало така, сякаш бе последната целувка в живота му, сега я гледаше все едно е нещо за ядене – студено, убийствено и се усмихваше, нещо повече все едно и се надсмиваше. Все едно изпитваше търпението й. Блейз почувства толкова смесени емоции да се надигат в гърдите й, че сякаш щеше да избухне всеки момент. Искаше да си тръгне. Трябваше да се махне от там. Докато преминаваше през приятелките си и останалите момчета от групата се почувства сякаш всички те бяха фигурки, стъпващи върху шахматна дъска. Подредени в определен механизъм и с ограничено право на действие... а пък тя беше пешка. И някой беше режисирал тази сцена специално за нея.

- Блейз, - той я повика по име докато тя го отминаваше, но откъде я познаваше – може и да не знаеш все още, но те уверявам че съвсем скоро ще бъдеш моя!

Тя спря едва на крачка от гърба му и се обърна. Не се чувстваше унизена, дори не бе подразнена от това, което бе казал. Беше объркана. Чувството, че всички около нея в този момент крият нещо от нея изведнъж я обхвана като параноя, усещаше погледите които си разменят, скритите мисли... странното държание, според което тези тук не бяха напълно непознати. Всичко това я караше да потръпва. Не желаеше да мисли повече, затова просто си тръгна. Бързо, без да се обръща. Усещаше, че Лили и другите я следват. И по добре, защото имаше доста да обясняват.

***

Глава втора

Кръгчета цигарен дим

Тази нощ сякаш нямаше край, точеше се като размекната дъвка и лепнеше по пръстите. След като дивият Сайлъс пак скъса струна на изтормозената си акустична китара, се наложи да прекъснат за малко купона, докато я смени с нова. Мортън излезе да глътне малко свеж въздух и да даде отдих на пресъхналите си гласни струни. Точно навреме, за да забележи как бандата лолитки се изнася набързо от заведението и измъква под носа му оная сладка брюнетка.....
Аааааа,... не! Не на него тия.... Никой още не е измъкнал нещо от ноктите на Мортън Стикс. Не и цяло... хъхъхъхххххххххх.
....
Доста по-късно, или, ако трябва да бъдем точни - рано сутринта, прибирайки се към малкия си апартамент в Китайския квартал, той превъртя отново случилото се и се усмихна ехидно, представяйки си втрещеното личице на Блейз. Облиза устните си, по които още лепнеше сладкия вкус на нейните, после болезнено се намръщи.....
- Кучка! - изсъска дрезгаво и заплашително, припомняйки си шамара, който му извъртя оная недоклатена Лили Вайс - Малко ти беше явно, малката. Много бързо забравяш, съкровище. Май ще трябва пак да те посетим в някоя нощ без луна. Аууууууууу!
Изрита дръгливото коте, което се отърка глупаво доверчиво в краката му, то се блъсна с истеричен писък в препълнената кофа с боклук и изчезна в тъмното, после..... После чу отново онзи шепот:
"...Твоят свят никога не е свършвал, както винаги си мислел. Пътят към братството беше насилен от лъжата, която си ти човече. Няма повече време, изчерпа се... , изчерпа се, изззчерррппппааа ссссссссссссссссссе. Вратата ще се затвори на следващия валпургис."

Тънка струйка пот се плъзна по скулата му и сякаш с гръмовен трясък цопна в яката му, а всъщност беше тихо, мнооого тихо.... "Мамка му!"- изруга през зъби Мортън и с няколко крачки взе разстоянието до вратата на дома си.

Секунди по-късно, потънал до брадичката в пълната с ароматна пяна и гореща вода вана, той затвори очи и се отдаде на Пустотата. Далееече. Далече.

В пустотата имаше някого.
Някоя... Тези очи. Това присъствие, от което ти става студено дори и в горещата вана. Толкова реално с лекия тръпчив аромат на орхидея и блато. Докосването като с мека лапичка на коте, опипващо и обвиващо го като фин цигарен дим. Все така плашещо, но и адски възбуждащо...- както първия път. И както всеки следващ. Леандра! Мъркащият и шепот- "Морти.... Моррр - ти..."
- Мортън!?..... Мор-ти-съннн!!!
На вратата бясно се чукаше, а гласът който крещеше името му никак не беше нежен.
Нахлузвайки черното си кимоно направо върху мокро и още тръпнещо от нечисти спомени тяло, Мортън изшляпа бос по теракотеното пространство на антрето до тресящата се от груби удари врата, превъртя ключа и застана фейс а фейс със стокилограмовата Бети, зарзаватчийката от магазинчето на отсрещния тротоар.
- Пожар ли има, Бетс?! Да не ти се е запалила сланинката или пък кварталните хулиганчета да са объркали сутиена ти с презряващи дини и са побързали да ги оберат, преди да са замирисали на гнило...
Тряяяяясссс...
Мамка му! За втори път в последните 24 часа.
Тия тъпи женоря не можаха ли да разберат, че е твърде необмислено да си позволяват да му раздават шамари първосигнално и дръзко, при положение, че с един удар би могъл да им смени физиономията завинаги, а с малко повече така да ги разглоби, че и часовникарска бригада да не може да ги събере отново.
-Чуй, малоумнико! Ще ми обясниш ли какво значи това? -и почервенялата като преварен карибски рак Бети завря някаква омачкана хартия в носа му.

Мортън заби поглед в листа, или подобието на лист в ръцете си и зачете.

-Ако някой от вас си мисли, че ще обръщате квартала на нощен клуб просто забравете. Никакви купони, чуваш ли Мортън. Никакви! Не ме интересува кой от вас мечтае да задоволи животинските си нагони с разбеснели се тинейджърки, чиито хормони напомнят разярен бик. Отменете това събитие, иначе ще събера кварталния съвет и ще ги накарам да ви изритат от тук!

Мортън вече не чуваше Бетси, нито се опитваше да я чува. Пред очите му се разтичаше като мастилено петно, заглавието с удебелен шрифт от намачканата бележка: Танцът на кървавите момичета – да посрещнем Вапургиевата нощ! Той тясна вратата под носа на трътлестата лелка, без да обели и дума повече.

- Мамка му. Сай! Сайлъс! – Гласът му беше див, необуздан. Като животно, чийто неопитомен гняв заливаше всичко наоколо. – Сайлъс, ела тук, копеле!

- Какво ти става, човече! – Сънен, едва стъпващ по земята, другарчето на Мортън пристъпваше внимателно, докато завръзваше с две ръце връвта на панталона си.

- Това някаква скапана шега ли е? – И той размаха листа пред очите на Сай, след което го намачка на топка и го запрати право по него. Невижданата сила, с която листа прелетя краткото разтояние от единия до другия и го удари право в челото, причиняваше болка, дори ако само гледаш отстрани. – Казвай, нещастнико!

- Никога не съм виждал това, Морт! Не бих... дори аз не съм толкова извратен, подяволите! – Сайлъс въздъхна и седна на канапето зад себе си. Беше готов да завие от болка, дори само при мисълта, че оставаха две седмици. Две мижави седмици... дори не се бяха замислили колко бързо отминаха последните осемнайсет години... Четиринадесет дена.

- Някой ми се подиграва, Сайлъс, без дори да се замисли за последствията. – Очите му горяха. Адският механизъм, който движеше цялото му съществуване не беше спирал да работи през последните хиляда години. Нито за миг, движеха се колелата и колелцата... в една шеметна надпревара на живот и смърт, на власт и на надмощие с цената на всичко. И всеки. Дори тя не беше достатъчно важна за вида си, за да спре войната. Макар да имаше всичко необходимо... мирът не бе опция. Не и в този свят. Той отново потри устните си с пръсти, усещайки сладкия, ненаситен допир на устните й. После изсъска.

- Намери кой е! Веднага! Имаш шест часа. – И Сайлъс изхвърчча от стаята, толкова бързо, че все едно въобще не е бил там. Дори миризмата му го последва, достатъчно умна, за да види надигащият се смъртоносен ураган в гърдите на Властта.

***

Избрани и прокълнати

Пролог

Цялата погранична гора беше потънала в мъгла. Леден дъжд се изливаше яростно върху нощните стражи и неочакваните им гости. Наредени в стройни редици, едни срещу други четиримата мъже изглеждаха свирепи, безжалостни. Целите мокри до кости те не откъсваха очи едни от други. Страшни гръмотевици тътнеха над главите им, сякаш заплашваха да се стоварят отгоре им, но никой от тях дори не трепваше. Все така безпощадно се гледаха право в очите и човек можеше да се закълне, че дори не мигат, сякаш изпълняваха някакъв тайнствен ритуал наум. Всеки от тях изглеждаше готов за битка, но така и не отронваха дума, само стояха сякаш вкаменени. Едните готови да влязат, другите да ги отблъснат.

Тайлър Скот стоеше между тях и се чувстваше нищожен. Никой от четиримата не беше особено по-висок или по-як от него, тъй като самият той беше доста добре сложен, висок и широкоплещест, но все така продължаваше да се чувства така, сякаш те го превъзхождаха стократно. Двамата от лявата му страна бяха тъмни, единият с дълга до края на шията коса, а другият – гологлав. По ръцете им и по гърдите, там където се виждаха изпод разкопчаните донякъде ризи имаше безброй татуировки. Той дори не можеше да ги преброи, големи и малки, но само надписи, различни надписи, на различни езици. Само лицата им бяха еднакво изрисувани, по цялата лява страна, от челото, чак до брадичката.

Другите двама от дясно бяха по-скоро руси и светли. Също толкова атлетични, само че техните очи бяха сиви, почти прозрачни, докато очите на тъмните двама – златисти, сякаш пламъци играеха в тях. Светлите също бяха изрисувани целите, но от дясната страна на лицето.

На Тайлър му изглеждаше, че са членове на две воюващи банди, само че нещо в тях никак не изглеждаше гангстерско. Излеждаше по-скоро животинско. Сякаш бяха диви зверове, защитаващи територията си. Единствената мисъл, която го ужасяваше обаче, беше по-скоро фактът, че когато се срещнаха тук, те изглеждаха по-скоро в спор за самия него и не толкова за територия. Интересно беше обаче, че вече петнадесет минути никой дори не го поглеждаше, камо ли да го докосне. И тази мисъл го плашеше още повече. Освен ако не беше попаднал в някоя свада между открити откачалки, то той не можеше да заключи друго, освен че беше по средата на някакъв свой налудничев сън. Само дето не успяваше да си спомни, кога си е легнал.

- Не! Той ще дойде с мен. На наша територия е! – мислите му бяха прекъснати от гръмкия, почти оглушителен глас на мъжа с дългата коса. Сега вече той гледаше ту в Тайлър, ту в двамата натрапници отсреща. Беше непреклонен. Стиснал юмруци, обвзет от гняв, знаците по кожата му започнаха да играят, като пламъци, полюшвани от вятъра, и да блестят в същите златисто-кехлибарени нюанси, като тези в очите му.

Един от белите изръмжа злокобно. Очите му потъмняха и в тях сякаш се прокраднаха облаци от същата мъгла, която се стелеше наоколо. Тайлър имаше чувството, че около него се води невидим диалог и той никак не вървеше на добре. Светлият мъж изръмжа отново. Недоволен той се обърна сякаш за да отстъпи, но вместо да се предаде, по-бързо от звук, се озова в краката на противника си и здраво стисна гърлото му. Мъжът с дългата коса остана изненадан, но побърза да отвърне. Юмрукът му се стовари право в корема на противника. Последваха множесво удари, по-приличащи на танц. Бързи и прецизни. Двмата мъже приличаха на вихрушки готови да се погълнат една друга. Около тях се вдигаха облаци прах и омара от земята. И сред тях единствено блестяха като ярки светлини знаците.

Тайлър не успя да разбере кога приключи всичко. Силен грохот изпълни пространството около него и мъжът със светлата кожа падна до него бездиханен, като птица след невъзможен полет. От някъде се чу вой на кучета... или вълци. Той не можеше да определи. Единствено очите му успяваха да му дадат някаква представа за всичко случващо се, защото мозъкът му отдавна бе спрял да фукционира нормално, но сега очите му единствено трескаво се местеха от безжизненото тяло в краката му, към тъмният мъж, на гърдите на който зееше огромна рана. Сякаш нещо във вихъра между него и противника му ги беше разкъсало. Тайлър чуваше затрудненото му дишане, хриповете, виковете на другаря му, който крещеше името му „Тор, Тор”, но бавно всичко потъваше и се размиваше. Откъм хълма като луди препускаха група черни кучета, които го подминаха сякаш изобщо не беше там и се хвърлиха безжалостно върху другия светъл. Отново откъм хълма се виждаха светлини. И тогава съзнанието му го напусна напълно. Всичко останало беше мрак.

Глава първа

Тъмната лейди

Първото нещо, което Тайлър усети щом отвори очите си беше тежката миризма на мускус и влага. Необичайната смесица сягаш стягаше гърдите му и го задушаваше. Очите му пареха, както в изпълнено от лепкав цигарен дим нощно заведение. Всичко наоколо се въртеше, таванът слизаше все по-ниско и играеше на главата му. Тайлър се чувстваше сякаш едновременно бе препил и пребит.

Едва сега в съзнанието му започваха да изникват образите от инцидента в гората – виковете, грохота, изгарящите знаци. Нещо сякаш силно прободе стомаха му и той ококори очи. Надигна се едва, едва за да огледа помещението в което се намираше. Лежеше на една кърваво червена, кожена кушетка окантена с черни ръбове. В другия край на стаята имаше огромно стъклено бюро и стол, изработен в същия стил, като кушетката. На стола стоеше среден на ръст, тантурест човек, който ехидно се усмихваше. Очите му, малки и присвити, сякаш лукаво проблясваха иззад облака тютюнев дим, от пурата, която държеше в ръка. От двете му страни лежаха две от същите кучета, които Тайлър беше видял в гората преди да припадне. Ротвайлери. Лежаха до него така сякаш го охраняваха, привидно спокойни, но всъщност нащрек, готови да разкъсат всекиго дръзнал да се доближи до дебелия им господар. Тайлър понечи да стане и двете свирепи животни веднага се надигнаха от местата си, с настръкнали гърбове и оголени зъби. Едва сега той осъзна, че нищо от случилото се по-рано не се е разминало. Напротив. Той беше съвсем сам, в свърталището на тъмната банда.

- Господин, Скот! Добре дошъл отново на тази земя! Добре ли спахте? – Също като видът му, гласът на дебелака беше мазен и непоносим за слушане, сякаш можеше да спука тъпанчето ти, от нежелание да го слушаш. Очите му блеснаха още по -дяволито и той запристъпи към кушетката, където стоеше Тайлър, последван от двата си песа.

- Къде съм? – Гласът на Тайлър прозвуча удивително спокоен. Беше овладял неприязънта и страха си и беше готов да се защитава със зъби и нокти, само час по-скоро да си тръгне от тук.

- Тук въпросите задавам аз, драги ми, господине. Аз! – гласът ескалира. Превърна се в надменен и писклив. Дразнещо стържещ по вътрешното ухо. – Какво правехте в гората по време, когато разходките за туристи са забранени? Не Ви ли разказаха за правилата и привичките в Будапеща?

- Проучвах!

- Но какво ако... – тантурестия мъж, беше прекъснат от внезапно връхлетял в стаята мъж. Той изглеждаше досущ като онези в гората, само че очите му... В тях имаше неописуем уплах и тревога.

- Тя е тук! Иска да...

- Пусни я! Веднага! – Дебелият пребледня като платно. По челото му започнаха да се стичат капчици пот и той бързаше да ги попие със стара, копринена кърпичка, от джоба на сакото му. Напъха пръст във възела на вратовръзката си, така сякаш тя го душеше и започна да го разхлабва. Иззад дебелите каменни стени се чуваше глуха музика, а подът в стаята вибрираше в такт, по което Тайлър съдеше, че вероятно се намира в бар или дискотека. Само минута по-късно музиката утихна, а подът престана да трепери. Трътлестият мъж започна тревожно да клати глава и да повтаря, че няма време да скрие чужденеца. От това му повеедение Тайлър не изпитваше облекчение. Напротив ставаше все по-нервен и по-нервен, докато... Тежката месингова врата на стаята се отвори с гръм и трясък. През нея минаха първи два огромни вълка. Бяла вълчица и черен мъжкар. Тайлър можеше да се закълне, че са двойно по-големи от сибирски вълк. Очите им блестяха в добре познатите златисти пламъци. След тях влезнаха двама мъже, същите като остналите, покрити с татуировки, внушителни, а след тях с отсечени стъпки влезна момиче. Беше млада и съвършена. С коса до раменете, оформена в небрежни вълнисти къдрици, средна на ръст. Нежните извивки на тялото й следваха грациозно всяко нейно движение. Носеше прилепнал кожен панталон и високи черни ботуши, подчертаващи стройните й бедра. За миг Тайлър забрави всяко предишно чувство и сякаш целия му живот зависеше от това да не откъсва очи от нея. Дори за миг. После се опомни и видя как всеки жив човек или звяр в стаята благоговееше пред нея. Дебелият беше наклонил виновно глава и стоеше свит в един от ъглите, двамата гардове застанаха на вратата и следяха всяко нейно движение и дори огромните черни кучета сякаш трепереха, готови да се разбягат, без дори да поглеждат вече към господаря си. Тайлър не знаеше каква е тя, но дори от другия край на стаята можеше да усети безмилостната й природа и страха, който всяваше в околните.

Момичето се спря в сърцето на стаята. Огледа се наоколо, след което свали тънкото кожено яке от раменете си. Усмихваше се хладно и презрително, гледайки право в мъжа с кучетата. Цветът на нейните очи беше като горещо, топящо се злато, като огън. Сякаш можеше да изгори всичко около себе си само с мисъл. Погледна към Тайлър през рамо само за част от секундата, за миг, но в този миг той видя как този огън се надига, готов да изригне, да опожари земята, да заличи всичко и всеки.

- Артем. Как си днес? – Тя се втренчи изпитателно в мъжа с противния глас и зачака отговор. Пламъците все така играеха, разрастваха се. Той мълчеше. – Кажи ми, умолявам те, как си днес?

Мъжът все така продължаваше упорито да мълчи и да пребърсва потното си чело с кърпичката, гледайки я извинително. Това сякаш пречупи търпението й, отне й по-малко от секунда. Това малко и крехко създание, което имаше клади в погледа си, сложи ръка на стъклената маса и потрака по нея с идеално оформения си маникюр, след което съвсем леко и непринудено удари с юмрук и тя се разби на парченца, малки пясъчни частици. Още секунда й отне да се пресегне към вече ужасения Артем и да го удари с опакото на ръката си. Мъжът полетя към близката стена и се строполи на пода. Тънка струйка кръв потече от челото му.

- Защото аз не съм добре. – продължи монолога си тя, тихо и невъзмутимо, сякаш нищо не се беше случило. – Искам да знам защо не успя да опазиш пограничната гора?

- Аз, аз... – Артем пелтечеше. Дали от болка или страх, но от очите му капеха сълзи, а дразнещият му глас бе преминал в цвилене. Тя внимателно забърсваше ръцете си с копринена, бяла кърпичка.

- Ти си никой. Аз те направих някой и мога да ти го отнема с едно щракване на пръсти. Да ти покажа ли? - Гласът й беше спокоен, но твърд, като изражението на лицето й. Лице, което можеше да те разтопи и да те накара цял да изтечеш, на тънка струйка желание. Нищо видяно досега не можеше да се сравни с нея. Господ беше свидетел, че през годините, Тайлър беше посетил много места, беше видял красиви неща, красиви жени, беше ходил в топли и студени страни, но нищо, нищо на този свят не беше по- красиво от лицето на това момиче... нито по-ледено. Беше сякаш невъзможно да се докоснеш до нея, но в дейтвителност на него толкова му се искаше. Искаше му се да прокара пръст през замръзналото и лице, да изгори в зениците й, да опита устните й. Тези мисли се спуснаха в главата му сякаш от нищото – толкова натрапчиви и неподходящи с оглед на обстановката, че страните му пламнаха от собственото му удивление, само че колкото й да се мъчеше да ги прогони не успяваше.

- Артем, няма нищо по-лесно и ествествено от кръговрата на живота. Сега дишаш, премигваш, оправдаваш се и само след миг би могъл да си бездиханен и студен като камъка, под който ще лежиш. – Гласът й беше станал още по-овладян, ако изобщо беше възможно. Дебелият мъж понечи да й отговори, но бе прекъснат.

- Не, не. Недей да обясняваш. Не те заплашвам изобщо. Оставям ти храна за размисъл. Той идва с мен. Момчето. - Студената господарка извърна очите си към Тайлът, предишните, разгорели се пламъци там ги нямаше, само две златисто кехлибарени копчета, спокойно го наблюдаваха от там. Облече отново дългото си кожено яке и то прилепна за извивките й, сякаш бе нахлузила втората си кожа. Кимна към момчето с глава, за да я последва и с леките стъпки на котка запристъпва към изхода. Тайлър я последва бързо, без дори да знае какво го очаква навън, каква съдба му е отредила, тази неземно красива и опасна жена, но всяка фибра на тялото му искаше да я последва и по него нямаше мускул, който да съумееше да не изпълни заповедта й. Сърцето му беше сковано в страх и едно странно, нереално обожание. Нищо от това не беше нормално.

Миг преди да напусне стаята тя отново се обърна към своя събеседник отпреди минута и огънят в очите й отново заигра, готов да избухне. Изражението й сега беше повече от твърдо, беше свирепо и жестоко. Но така й подхождаше.

- Артем, щях да забравя. Има неща, които бих простила и неща, които не бих забравила дори да искам. Помниш ли какво ти казах за живота? – мъжът поклати глава в знак на съгласие. – Ако загубя дори само един от стражите си, само един, единствен, ти ще платиш тази първа кръв с кръвта си. И това е обещание. А ти знаеш, че държа на думата си!

Вратата зад нея се затвори с трясък, а отвън сякаш можеше да се долви инфарктното туптене на сърцето на Артем и помиярите му. Докато минаваха през огромната зала от която преди това се бе чувала високата музика, различни хора, жени и мъже – досущ като онези в гората и малката стая, правеха път на жената и конвоя й, предвождан от двата величествени вълка. На Тайлър му се струваше, че докато и правеха път всеки от присъстващите скланяше виновно глава и сякаш я приветстваше с лек реверанс. Отдавна всичко тук беше изгубило, какъвто и да е смисъл, за да го учуди нещо толкова простичко в сравнение с нещата от преди малко на които беше станал свидетел, но все пак цялото това внимание не можеше да не го накара да се запита коя, по дяволите е тя и какво е цялото това място, с всички тези хора. Европа все още пазеше своя интерес към мистичното и невъзможното, беше ли това някакъв култ? Беше ли някое свърталище на вживяли се съвременни вещици и вещери, последователи на сатаната или беше нещо повече?

През целия път от излизането им от сградата и пътя, криволичещ между дърветата в гората никой не продума, нямаше звук, нямаше дори дихание. Водеха ли го към тайната му смърт? Умората от всичко преживяно, от напрежението и очакването започваше да си казва думата, когато колите спряха пред огромно сдание. В тъмното успяваше едва да различи готическия му стил, високата фасада и двете громни вълчи статуи пред входа, от двете страни на внушителни каменни стълби. Момичето се заизкачва по тях, а на входа я посрещна един от стражите и задиктува нещо в ухото й, докато тя събличаше палтото си. Бялата вълчица стоеше до отворената врата на колата и сякаш подканяше Тайлър да я последва. Колкото и странно да беше той го направи инстинктивно. Вълчицата го съпроводи по стълбите до центъра на висока, внушителна зала. С оголени зъби, сякаш пазеше натрапник, го застави да седне на изискано бяло канапе втъкано със златни нишки и златни облегалки. След което се настани удобно встрани до него и го заварди.

Всичко в стаята изглеждаше точно толкова красиво и автентично, колкото и самата вещ на която бе седнал, че изглеждаше на човек сякаш по-скоро е попаднал във вихъра на стара приказка от отдавна минали времена. Огънят в камината тихо пращеше, а всичко друго бе потънало в тишина, че Тайлър чак успяваше да чуе тиктакането на часовник, някъде от съседните коридори. Дори вълчицата в нозете му сякаш дишаше шумно на фона на всичкото това спокойствие, и колкото по-спокойно ставаше в стаята толкова повече се прокрадваше неспокойствие в душата му. Вълчицата, която беше сякаш задрямала встрани, изведнъж се сепна, сякаш опарена и скочи на крака, загледана в стълбището, водещо към горния етаж, тя сякаш очакаше някого. Миг по-късно от там се спусна тя. По-красива отпреди малко, сякаш изобщо бе възможно, на лицето й сякаш имаше тревога. Устремена тъмната лейди запристъпва към Тайлър, отново без да пророни дума. Когато се приближи достатъчно, за да почувства нежния й дъх по лицето си тя втренчи златния си поглед в черните му очи и примигвайки нежно започна да говори нещо на различен език:

„Nox noctis mos addo vos oblivio”

Клепачите му натежаха от ритмичното примигване на изящните й очи и кадифения глас с който нареждаше песента си, всичко наоколо се завъртя и затанцува под звуците й и момчето се предаде, малкото останали сили напускаха тялото му, по-бързо отколкото му се искаше и макар, да не желаеше да затвори очи, пред прелестното й лице, умората бе по-силна. Ако все пак това бе края по свое му, той беше плашещо магичен.

Легенда

"Стар чероки разказвал на своя внук за борбата, която се води във всеки един от нас. И рекъл на момчето, че в душите ни се борят два вълка.Единият е зъл, той е гневът, завистта, недоволството, отрицанието, алчността, надменността, самосъжалението, чувството за малоценност или пък за превъзходство, лъжата, фалшивата гордост и егоцентризмът.

Другият е добър – той е радостта, мирът, любовта, надеждата, спокойствието, скромността, добротата, благосклонността, взаимността, щедростта, искреността, състраданието и вярата.

Внукът се замислил за момент и след това попитал дядо си:

- И кой вълк побеждава?

- Този, когото нахраниш. – отговорил старият чероки."

Индианска легенда

Огън и Лед

"Светът ще свърши, казват, в огън,
а други - в лед.
Ако говорим за желание,
избирам огън без терзание.
Но ако пак му дойде ред
да мре, омраза съм поел
такава,
че и ледът за тази цел,
бих казал, става."

Робърт Фрост