Избрани и прокълнати

Пролог

Цялата погранична гора беше потънала в мъгла. Леден дъжд се изливаше яростно върху нощните стражи и неочакваните им гости. Наредени в стройни редици, едни срещу други четиримата мъже изглеждаха свирепи, безжалостни. Целите мокри до кости те не откъсваха очи едни от други. Страшни гръмотевици тътнеха над главите им, сякаш заплашваха да се стоварят отгоре им, но никой от тях дори не трепваше. Все така безпощадно се гледаха право в очите и човек можеше да се закълне, че дори не мигат, сякаш изпълняваха някакъв тайнствен ритуал наум. Всеки от тях изглеждаше готов за битка, но така и не отронваха дума, само стояха сякаш вкаменени. Едните готови да влязат, другите да ги отблъснат.

Тайлър Скот стоеше между тях и се чувстваше нищожен. Никой от четиримата не беше особено по-висок или по-як от него, тъй като самият той беше доста добре сложен, висок и широкоплещест, но все така продължаваше да се чувства така, сякаш те го превъзхождаха стократно. Двамата от лявата му страна бяха тъмни, единият с дълга до края на шията коса, а другият – гологлав. По ръцете им и по гърдите, там където се виждаха изпод разкопчаните донякъде ризи имаше безброй татуировки. Той дори не можеше да ги преброи, големи и малки, но само надписи, различни надписи, на различни езици. Само лицата им бяха еднакво изрисувани, по цялата лява страна, от челото, чак до брадичката.

Другите двама от дясно бяха по-скоро руси и светли. Също толкова атлетични, само че техните очи бяха сиви, почти прозрачни, докато очите на тъмните двама – златисти, сякаш пламъци играеха в тях. Светлите също бяха изрисувани целите, но от дясната страна на лицето.

На Тайлър му изглеждаше, че са членове на две воюващи банди, само че нещо в тях никак не изглеждаше гангстерско. Излеждаше по-скоро животинско. Сякаш бяха диви зверове, защитаващи територията си. Единствената мисъл, която го ужасяваше обаче, беше по-скоро фактът, че когато се срещнаха тук, те изглеждаха по-скоро в спор за самия него и не толкова за територия. Интересно беше обаче, че вече петнадесет минути никой дори не го поглеждаше, камо ли да го докосне. И тази мисъл го плашеше още повече. Освен ако не беше попаднал в някоя свада между открити откачалки, то той не можеше да заключи друго, освен че беше по средата на някакъв свой налудничев сън. Само дето не успяваше да си спомни, кога си е легнал.

- Не! Той ще дойде с мен. На наша територия е! – мислите му бяха прекъснати от гръмкия, почти оглушителен глас на мъжа с дългата коса. Сега вече той гледаше ту в Тайлър, ту в двамата натрапници отсреща. Беше непреклонен. Стиснал юмруци, обвзет от гняв, знаците по кожата му започнаха да играят, като пламъци, полюшвани от вятъра, и да блестят в същите златисто-кехлибарени нюанси, като тези в очите му.

Един от белите изръмжа злокобно. Очите му потъмняха и в тях сякаш се прокраднаха облаци от същата мъгла, която се стелеше наоколо. Тайлър имаше чувството, че около него се води невидим диалог и той никак не вървеше на добре. Светлият мъж изръмжа отново. Недоволен той се обърна сякаш за да отстъпи, но вместо да се предаде, по-бързо от звук, се озова в краката на противника си и здраво стисна гърлото му. Мъжът с дългата коса остана изненадан, но побърза да отвърне. Юмрукът му се стовари право в корема на противника. Последваха множесво удари, по-приличащи на танц. Бързи и прецизни. Двмата мъже приличаха на вихрушки готови да се погълнат една друга. Около тях се вдигаха облаци прах и омара от земята. И сред тях единствено блестяха като ярки светлини знаците.

Тайлър не успя да разбере кога приключи всичко. Силен грохот изпълни пространството около него и мъжът със светлата кожа падна до него бездиханен, като птица след невъзможен полет. От някъде се чу вой на кучета... или вълци. Той не можеше да определи. Единствено очите му успяваха да му дадат някаква представа за всичко случващо се, защото мозъкът му отдавна бе спрял да фукционира нормално, но сега очите му единствено трескаво се местеха от безжизненото тяло в краката му, към тъмният мъж, на гърдите на който зееше огромна рана. Сякаш нещо във вихъра между него и противника му ги беше разкъсало. Тайлър чуваше затрудненото му дишане, хриповете, виковете на другаря му, който крещеше името му „Тор, Тор”, но бавно всичко потъваше и се размиваше. Откъм хълма като луди препускаха група черни кучета, които го подминаха сякаш изобщо не беше там и се хвърлиха безжалостно върху другия светъл. Отново откъм хълма се виждаха светлини. И тогава съзнанието му го напусна напълно. Всичко останало беше мрак.

Глава първа

Тъмната лейди

Първото нещо, което Тайлър усети щом отвори очите си беше тежката миризма на мускус и влага. Необичайната смесица сягаш стягаше гърдите му и го задушаваше. Очите му пареха, както в изпълнено от лепкав цигарен дим нощно заведение. Всичко наоколо се въртеше, таванът слизаше все по-ниско и играеше на главата му. Тайлър се чувстваше сякаш едновременно бе препил и пребит.

Едва сега в съзнанието му започваха да изникват образите от инцидента в гората – виковете, грохота, изгарящите знаци. Нещо сякаш силно прободе стомаха му и той ококори очи. Надигна се едва, едва за да огледа помещението в което се намираше. Лежеше на една кърваво червена, кожена кушетка окантена с черни ръбове. В другия край на стаята имаше огромно стъклено бюро и стол, изработен в същия стил, като кушетката. На стола стоеше среден на ръст, тантурест човек, който ехидно се усмихваше. Очите му, малки и присвити, сякаш лукаво проблясваха иззад облака тютюнев дим, от пурата, която държеше в ръка. От двете му страни лежаха две от същите кучета, които Тайлър беше видял в гората преди да припадне. Ротвайлери. Лежаха до него така сякаш го охраняваха, привидно спокойни, но всъщност нащрек, готови да разкъсат всекиго дръзнал да се доближи до дебелия им господар. Тайлър понечи да стане и двете свирепи животни веднага се надигнаха от местата си, с настръкнали гърбове и оголени зъби. Едва сега той осъзна, че нищо от случилото се по-рано не се е разминало. Напротив. Той беше съвсем сам, в свърталището на тъмната банда.

- Господин, Скот! Добре дошъл отново на тази земя! Добре ли спахте? – Също като видът му, гласът на дебелака беше мазен и непоносим за слушане, сякаш можеше да спука тъпанчето ти, от нежелание да го слушаш. Очите му блеснаха още по -дяволито и той запристъпи към кушетката, където стоеше Тайлър, последван от двата си песа.

- Къде съм? – Гласът на Тайлър прозвуча удивително спокоен. Беше овладял неприязънта и страха си и беше готов да се защитава със зъби и нокти, само час по-скоро да си тръгне от тук.

- Тук въпросите задавам аз, драги ми, господине. Аз! – гласът ескалира. Превърна се в надменен и писклив. Дразнещо стържещ по вътрешното ухо. – Какво правехте в гората по време, когато разходките за туристи са забранени? Не Ви ли разказаха за правилата и привичките в Будапеща?

- Проучвах!

- Но какво ако... – тантурестия мъж, беше прекъснат от внезапно връхлетял в стаята мъж. Той изглеждаше досущ като онези в гората, само че очите му... В тях имаше неописуем уплах и тревога.

- Тя е тук! Иска да...

- Пусни я! Веднага! – Дебелият пребледня като платно. По челото му започнаха да се стичат капчици пот и той бързаше да ги попие със стара, копринена кърпичка, от джоба на сакото му. Напъха пръст във възела на вратовръзката си, така сякаш тя го душеше и започна да го разхлабва. Иззад дебелите каменни стени се чуваше глуха музика, а подът в стаята вибрираше в такт, по което Тайлър съдеше, че вероятно се намира в бар или дискотека. Само минута по-късно музиката утихна, а подът престана да трепери. Трътлестият мъж започна тревожно да клати глава и да повтаря, че няма време да скрие чужденеца. От това му повеедение Тайлър не изпитваше облекчение. Напротив ставаше все по-нервен и по-нервен, докато... Тежката месингова врата на стаята се отвори с гръм и трясък. През нея минаха първи два огромни вълка. Бяла вълчица и черен мъжкар. Тайлър можеше да се закълне, че са двойно по-големи от сибирски вълк. Очите им блестяха в добре познатите златисти пламъци. След тях влезнаха двама мъже, същите като остналите, покрити с татуировки, внушителни, а след тях с отсечени стъпки влезна момиче. Беше млада и съвършена. С коса до раменете, оформена в небрежни вълнисти къдрици, средна на ръст. Нежните извивки на тялото й следваха грациозно всяко нейно движение. Носеше прилепнал кожен панталон и високи черни ботуши, подчертаващи стройните й бедра. За миг Тайлър забрави всяко предишно чувство и сякаш целия му живот зависеше от това да не откъсва очи от нея. Дори за миг. После се опомни и видя как всеки жив човек или звяр в стаята благоговееше пред нея. Дебелият беше наклонил виновно глава и стоеше свит в един от ъглите, двамата гардове застанаха на вратата и следяха всяко нейно движение и дори огромните черни кучета сякаш трепереха, готови да се разбягат, без дори да поглеждат вече към господаря си. Тайлър не знаеше каква е тя, но дори от другия край на стаята можеше да усети безмилостната й природа и страха, който всяваше в околните.

Момичето се спря в сърцето на стаята. Огледа се наоколо, след което свали тънкото кожено яке от раменете си. Усмихваше се хладно и презрително, гледайки право в мъжа с кучетата. Цветът на нейните очи беше като горещо, топящо се злато, като огън. Сякаш можеше да изгори всичко около себе си само с мисъл. Погледна към Тайлър през рамо само за част от секундата, за миг, но в този миг той видя как този огън се надига, готов да изригне, да опожари земята, да заличи всичко и всеки.

- Артем. Как си днес? – Тя се втренчи изпитателно в мъжа с противния глас и зачака отговор. Пламъците все така играеха, разрастваха се. Той мълчеше. – Кажи ми, умолявам те, как си днес?

Мъжът все така продължаваше упорито да мълчи и да пребърсва потното си чело с кърпичката, гледайки я извинително. Това сякаш пречупи търпението й, отне й по-малко от секунда. Това малко и крехко създание, което имаше клади в погледа си, сложи ръка на стъклената маса и потрака по нея с идеално оформения си маникюр, след което съвсем леко и непринудено удари с юмрук и тя се разби на парченца, малки пясъчни частици. Още секунда й отне да се пресегне към вече ужасения Артем и да го удари с опакото на ръката си. Мъжът полетя към близката стена и се строполи на пода. Тънка струйка кръв потече от челото му.

- Защото аз не съм добре. – продължи монолога си тя, тихо и невъзмутимо, сякаш нищо не се беше случило. – Искам да знам защо не успя да опазиш пограничната гора?

- Аз, аз... – Артем пелтечеше. Дали от болка или страх, но от очите му капеха сълзи, а дразнещият му глас бе преминал в цвилене. Тя внимателно забърсваше ръцете си с копринена, бяла кърпичка.

- Ти си никой. Аз те направих някой и мога да ти го отнема с едно щракване на пръсти. Да ти покажа ли? - Гласът й беше спокоен, но твърд, като изражението на лицето й. Лице, което можеше да те разтопи и да те накара цял да изтечеш, на тънка струйка желание. Нищо видяно досега не можеше да се сравни с нея. Господ беше свидетел, че през годините, Тайлър беше посетил много места, беше видял красиви неща, красиви жени, беше ходил в топли и студени страни, но нищо, нищо на този свят не беше по- красиво от лицето на това момиче... нито по-ледено. Беше сякаш невъзможно да се докоснеш до нея, но в дейтвителност на него толкова му се искаше. Искаше му се да прокара пръст през замръзналото и лице, да изгори в зениците й, да опита устните й. Тези мисли се спуснаха в главата му сякаш от нищото – толкова натрапчиви и неподходящи с оглед на обстановката, че страните му пламнаха от собственото му удивление, само че колкото й да се мъчеше да ги прогони не успяваше.

- Артем, няма нищо по-лесно и ествествено от кръговрата на живота. Сега дишаш, премигваш, оправдаваш се и само след миг би могъл да си бездиханен и студен като камъка, под който ще лежиш. – Гласът й беше станал още по-овладян, ако изобщо беше възможно. Дебелият мъж понечи да й отговори, но бе прекъснат.

- Не, не. Недей да обясняваш. Не те заплашвам изобщо. Оставям ти храна за размисъл. Той идва с мен. Момчето. - Студената господарка извърна очите си към Тайлът, предишните, разгорели се пламъци там ги нямаше, само две златисто кехлибарени копчета, спокойно го наблюдаваха от там. Облече отново дългото си кожено яке и то прилепна за извивките й, сякаш бе нахлузила втората си кожа. Кимна към момчето с глава, за да я последва и с леките стъпки на котка запристъпва към изхода. Тайлър я последва бързо, без дори да знае какво го очаква навън, каква съдба му е отредила, тази неземно красива и опасна жена, но всяка фибра на тялото му искаше да я последва и по него нямаше мускул, който да съумееше да не изпълни заповедта й. Сърцето му беше сковано в страх и едно странно, нереално обожание. Нищо от това не беше нормално.

Миг преди да напусне стаята тя отново се обърна към своя събеседник отпреди минута и огънят в очите й отново заигра, готов да избухне. Изражението й сега беше повече от твърдо, беше свирепо и жестоко. Но така й подхождаше.

- Артем, щях да забравя. Има неща, които бих простила и неща, които не бих забравила дори да искам. Помниш ли какво ти казах за живота? – мъжът поклати глава в знак на съгласие. – Ако загубя дори само един от стражите си, само един, единствен, ти ще платиш тази първа кръв с кръвта си. И това е обещание. А ти знаеш, че държа на думата си!

Вратата зад нея се затвори с трясък, а отвън сякаш можеше да се долви инфарктното туптене на сърцето на Артем и помиярите му. Докато минаваха през огромната зала от която преди това се бе чувала високата музика, различни хора, жени и мъже – досущ като онези в гората и малката стая, правеха път на жената и конвоя й, предвождан от двата величествени вълка. На Тайлър му се струваше, че докато и правеха път всеки от присъстващите скланяше виновно глава и сякаш я приветстваше с лек реверанс. Отдавна всичко тук беше изгубило, какъвто и да е смисъл, за да го учуди нещо толкова простичко в сравнение с нещата от преди малко на които беше станал свидетел, но все пак цялото това внимание не можеше да не го накара да се запита коя, по дяволите е тя и какво е цялото това място, с всички тези хора. Европа все още пазеше своя интерес към мистичното и невъзможното, беше ли това някакъв култ? Беше ли някое свърталище на вживяли се съвременни вещици и вещери, последователи на сатаната или беше нещо повече?

През целия път от излизането им от сградата и пътя, криволичещ между дърветата в гората никой не продума, нямаше звук, нямаше дори дихание. Водеха ли го към тайната му смърт? Умората от всичко преживяно, от напрежението и очакването започваше да си казва думата, когато колите спряха пред огромно сдание. В тъмното успяваше едва да различи готическия му стил, високата фасада и двете громни вълчи статуи пред входа, от двете страни на внушителни каменни стълби. Момичето се заизкачва по тях, а на входа я посрещна един от стражите и задиктува нещо в ухото й, докато тя събличаше палтото си. Бялата вълчица стоеше до отворената врата на колата и сякаш подканяше Тайлър да я последва. Колкото и странно да беше той го направи инстинктивно. Вълчицата го съпроводи по стълбите до центъра на висока, внушителна зала. С оголени зъби, сякаш пазеше натрапник, го застави да седне на изискано бяло канапе втъкано със златни нишки и златни облегалки. След което се настани удобно встрани до него и го заварди.

Всичко в стаята изглеждаше точно толкова красиво и автентично, колкото и самата вещ на която бе седнал, че изглеждаше на човек сякаш по-скоро е попаднал във вихъра на стара приказка от отдавна минали времена. Огънят в камината тихо пращеше, а всичко друго бе потънало в тишина, че Тайлър чак успяваше да чуе тиктакането на часовник, някъде от съседните коридори. Дори вълчицата в нозете му сякаш дишаше шумно на фона на всичкото това спокойствие, и колкото по-спокойно ставаше в стаята толкова повече се прокрадваше неспокойствие в душата му. Вълчицата, която беше сякаш задрямала встрани, изведнъж се сепна, сякаш опарена и скочи на крака, загледана в стълбището, водещо към горния етаж, тя сякаш очакаше някого. Миг по-късно от там се спусна тя. По-красива отпреди малко, сякаш изобщо бе възможно, на лицето й сякаш имаше тревога. Устремена тъмната лейди запристъпва към Тайлър, отново без да пророни дума. Когато се приближи достатъчно, за да почувства нежния й дъх по лицето си тя втренчи златния си поглед в черните му очи и примигвайки нежно започна да говори нещо на различен език:

„Nox noctis mos addo vos oblivio”

Клепачите му натежаха от ритмичното примигване на изящните й очи и кадифения глас с който нареждаше песента си, всичко наоколо се завъртя и затанцува под звуците й и момчето се предаде, малкото останали сили напускаха тялото му, по-бързо отколкото му се искаше и макар, да не желаеше да затвори очи, пред прелестното й лице, умората бе по-силна. Ако все пак това бе края по свое му, той беше плашещо магичен.